"Колaта поднесе на заснежения път и за секунди се оказах в канавката, а предницата забита в една пряспа.

Нищо кой знае какво, но все пак сама жена, на 150 километра от София, на междуселски път, в 10 часа вечерта.

Седя си в канавката, от двете ми страни гъста гора, от двайсет минути не е минала никаква кола (и най-вероятно до сутринта няма да мине), и се чудя какво да правя.

Да звънна на мъжа ми?
Той, в момента, е в чужбина, само излишно ще го тревожа...

Голямо момиче съм, ще се оправя сама.

Ще звънна на най-добрия ни семеен приятел, той е уверен, силен, надежден, колко пъти сме пили вино до сутринта и сме разговаряли с цитати на велики поети. Звъня.

Описвам ситуацията. Приятелят отговаря с дълбокият си и красив мъжки глас, спокойно, но с една особена философска загриженост:

- Много си далеч. Сега ще видя какво мога да направя. Може да намеря някоя пътна помощ, която е наблизо и ще я изпратя да ти помогне. Ще ти пратя SMS.

Обаждам се на един друг наш стар приятел.
Колко сме пили и яли заедно, колко нощи сме прекарали в приятелски разговори за книги, филми и изкуство:

- Ааа, ама аз съм пил, не мога да карам. - отговаря ми той - Но ти внимавай, нощ е, всичко може да се случи, най-добре звънни в полицията! Ако има нещо звънкай!

Приблизително така ми отговориха още няколко отдавнашни любители на Кант, поклонници на Гьоте и други професионални интелигенти...

Отворих втора кутия цигари, започна да се спуска мъгла и отново заваля сняг.

Никой не ми се обади, нито ми изпрати SMS. Стана ми студено и тъжно.

Да не се обадя на мъжа ми ме спираше само това, че като чуя гласа му, непременно ще се разплача и това само ще го нарани безкрайно.

Ровейки в телефона, стигнах до един списък на имена на хора, които мъжът ми бе добавил в телефона ми. Беше озаглавил списъкът "За всеки случай".

Там бяха имената на Пепи от фитнеса, Сашо шофьора, Жоро полицая, Васко жокера и дори един Ники лъжеца.

Реших, че "За всеки случай" вече е дошъл, няма какво повече да губя и започнах да им звъня на всички поред.

Първи дойде с джипа си Ники лъжеца -
оказа се, че живее най-близко.

Сашо шофьора
дойде след него и каза, че е уговорил снегорин от негов приятел,

Жоро полицая
беше уговорил трактор от едно близко село,

Стефан пиколото
доведе четирима свои приятели, евентуално да дърпат колата на ръце от канавката.

Дойдоха всички от списъка.
Беше оживено и весело.

Изведнъж, ми стана светло и топло, чувствах се сред близки хора. Забраниха ми да се обадя на мъжа ми и да го тревожа. На предложението ми да им платя разходите, които са направили, ме изгледаха навъсено.

Някой ми подаде бутилка с много силна ракия, завиха ме с едно яке, сложиха ме на задната седалка на колата ми и ме откараха до вкъщи..."

Ал. Костова

"За да опознаеш един човек, не ти е нужно време, а ситуация."
Тери Пратчет.

Благодаря на Маргарит Иванов ❗️
Фейсбук

Малко смях.
Благодаря на Приятел ❗❤️

"Разсъждения на глас на един стилист с 35-годишен опит, относно тази широко обсъждана визия на Мелания!

Костюмът на госпожа Тръмп в своята елегантна стилистика сякаш изписа субтитри:

“Ще съм твоята опора!”

В тези избори, спечелени без колебание, Тръмп заявява позиция на лидер, който ще отстоява идеите си в нелеки времена и със сериозни препятствия.

До него застава Тя, в тъмно индиго и комбинация от снежно бяло. Дълбокият син нюанс е символ на решителност, навлизаща в “дълбоките води” на престоящия политически курс на новоизбрания президент.

Белите допълнения дават женска мекота чрез контраста в настроението на бившата, настояща първа дама.

На предишната инаугурацията, през 2017, тя беше въздушно олицетворение на женското начало, но, този път, ясните линии на ревера и силуета на палтото говорят за категоричност, решимост и лидерство!

Гледам й снимките и в главата ми ясно оттекват токчетата на уверената в съпруга си дама, твърдо стъпила до него.

И, точно в този момент, шапката изиграва главната си роля!

-Искате да ми видите очите?
-Ще трябва да го заслужите!

Дори и целувката на съпруга й!

Така се печели авторитет.
Със заявена позиция.

Още повече, чрез дрехата и невербалния й прочит, както обича тя да го прави!

Стилистът на шапката Erik Javitz я вижда повече като Мери Попинз, която олицетворява строгост и защита, контрол и любов.

С Мери Попинз и “една лъжица захар”, са израснали поколения “отвъд железната стена”, докато ние се радвахме на “Ну, погоди!”

Ситуация и днес е “Ну, погоди” за всички, затова и Мери Попинз възкръсна от скрина, казано с усмивка!

Стилът на Мелания няма равен
сред първите дами.

Аплодисменти за стилистите и самата нея!
Изключителен стайлинг, невероятна енигма е шапката…"

Албена Александрова
21.01.25

#МеланияТръмп2025

И времето е с мен😊❗

"ХЛЯБ СЪС ЗАПИСВАНЕ

Този случай ме покърти и не мога да не го разкажа.

Бях командирован в едно селище, където в цех за производство на водопроводна арматура трябваше да извърша настройка на машините.

Настаниха ме в гарсониера на фирмата в триетажно блокче.

В него живееха местни хора, повечето, от които напуснали бащините си къщи високо сред скалите и слезли в ниската част, за удобство.

В почивните дни се изкачвах до тях и изстрадвах цялата разруха и пустош.

Единствено, оживена бе циганската махала, където освен глъчка и детски смях се чуваше силна музика.

Тази част от селото бележеше ръст и се бе разгърнала от единия до другия му край.

Разбрах, че някога в селото са живели над 500 семейства.

Имало е училище, поща, фурна, ресторант, сладкарница.

Цех за производство на корнизи и улуци, а сега единствено лавка, в която продаваха неотложни стоки за бита и хляб със записване.

Не го знаех и не получих хляб.
Възрастна жена с бастун и забрадени коси отказа втория си хляб и великодушно ми го отстъпи.

Вземала по два за седмица, защото й било трудно слизането от върха.

Отказах хляба, но не успях да отклоня настойчивата покана да й гостувам.

Не можела да ме остави гладен.
Била сготвила нещо много вкусно – пиле, но истинско, със зеленчуци от собствената си градина.

– Върви с мен, момче – каза тя. – Не се помайвай.
Няма да ти се оплаквам.
Децата ми, без да щат, ме отучиха да го правя.
Синът ми е с диабет, а дъщерята – с операция на сърцето.
В града са, затворени в малки апартаменти.
Как да ги товаря с дертовете си...

– А внуците? – попитах и я последвах по каменистия склон, обрасъл с къпинови храсти.

– А, те са по чужбина. Там работят. Идват си все по-рядко.
Последния път не успяха да дойдат дотук.
След поройните дъждове се образуваха свлачища.
Ще кретам, докато мога...

– Много мило, че ме покани – отклоних мисълта й. – Но няма ли да те притесня?

– Какво говориш, за мен ще е радост!
Не съм посрещала гости кой знае откога.
Дано да ти е по вкуса гозбата ми.
Пък и кафе ще ти направя...

Не ми убягна от погледа, че баба Марийка е била хубавица навремето.
Яркосиният й поглед го доказваше.

Лицето й бе чисто, въпреки бръчките, без нито едно петънце, а под забрадката се показваха гъсти снежнобели къдрици.

Спомена, че съпругът й като мен бил командирован в цеха, където тя по осем часа на ден държала поялника.

Последвал я в планината.

Изкачихме се толкова високо, че загубих от поглед разпръснатите в ниското сгради.

Не исках и да си представям как е през зимата, не попитах и как се снабдява с продукти.

Чувствах се угнетен и потънал в съчувствие.

В главата ми се нароиха тъжни мисли за краткостта на човешкия живот и неговия неизбежен край, често мъчителен и самотен.

Как ли е протекъл животът на тази жена, прескочила осемдесетте години?

Подпитах я и докато вървяхме, тя ми сподели, че през главата й е минало какво ли не – претърпяла няколко операции,
пожар изпепелил сеното за животните и брашното в хамбара,
болест налегнала козите и ги изморила до една.

Вдовица от седем години и в пълна самота, защото по-възрастните й съседи са потеглили към оня свят,
а по-младите са по градовете или в блока до цеха.

Откъм портата ни посрещна куче с напрегнат поглед, но не залая, а само изви врат към стопанката си и подуши вяло торбата.

– Старо е като мен – отчупи му от хляба тя и го погали по сплъстената козина, но то не се полакоми за едрия залък,
а тикна муцуна в ръката й, за да продължи да го гали.

Заобиколихме порутените постройки, където някога бе отглеждала кози и овце.

Пет-шест кокошки и жълтеникав петел ровеха усърдно из прекопания участък, където се канеше да сади зеле.

Мотиката лежеше в недовършения участък и без да му мисля, я грабнах:

– Нали ще ми позволиш да се поразкърша? Пък и да заслужа обяда си.

Бабата се позасмя и сякаш свали от годините си.

– Пролича, че си селско момче. Здравеняк и добряк. Не бива, но щом искаш...

Тя се отдалечи с бавна стъпка към каменната къща, строена от дедите й, за да ми сервира най-вкусния обяд в живота ми, на който се насладих до последната троха:

гювеч в глинен съд и баница, която бе успяла да разточи, докато копаех и оформях лехите.

Съжали, че няма вино и аз обещах да донеса следващата седмица, заедно с хляба, който записах на мое име.

Ярката светлина на деня се стопяваше, когато се спуснах от височината и прекосих разградените дворове с изоставени, ограбени и разбити домове, в които някога е кипял живот.

Въпреки че съкратих пътя си, се прибрах по мръкнало.

Мушнах се в леглото с мисълта, че човешкият живот е изпълнен с несгоди и блъскане за насъщния.
И най-вече, прекалено е кратък, защото голяма част от него проспиваме.

Мъчих се да се освободя от тази мисъл, но заспах с нея.

Ден преди да отпътувам от селото, застанах на каменния праг, където кучето бе подвило опашка и ме гледаше с очи на страдалец.

Опитах се да го погаля, но то изскимтя болезнено, сякаш докоснах рана, и се отдръпна.

Почуках, но вратата бе залостена.

Стопанката не беше за хляб, аз го взех от лавката.

И тогава забелязах, че по пътеката към къщата се катери жената, която ми даде хляба.

– Ей, момче – подвикна отдалеч. – Как забравих да ти кажа. Няма я баба Марийка, тя си отиде...

– Как така, къде отиде? – смотолевих объркан, но вече се досещах за отговора.

Жената сви рамене:
– Преди три дни се почувствала зле и се обадила на сина си. Не я заварил... Кучето виело, та отдалеч предусетил...
Един след друг си отиват старците.
Вчера погребахме баба Марийка, днес бай Христо.
Струва ми се, че нищо съществено не правим, а само се изпращаме.
Опустява селото, на доизживяване е, като нас...

Носих торбичка с хранителни продукти за нея.
Исках да я зарадвам и да й се отблагодаря за радушния прием.
Подадох я на жената с молба да я раздаде за Бог да прости.

А хляба оставих на кучето.
За колко ли време щеше да му стигне и няма ли да го убие мъката?"

От книгата "Трохи от шоколад"
Маруся Николова"

Благодаря на Христо Христов ❗

Правя промени във Фейсбук, полезни вярвам. Много вода изтече, хиляди енергии привлякох или отблъснах, през всичките тези години, докато съм общувала с вас.

Прецених, че не са ми нужни десетки хиляди мнения.

Ще ми бъдат достатъчни много по-малко.

Тепърва, ще изпращам покани за приятелство тук на хора, които, в последните 1-2 години изпращат своята емпатия, одобрение, мнение, по своя си начин, когато публикувам нещо.

Facebook има чудесна възможност да си съставя списък с максимум 5000 приятели и точно това смятам да направя.

Занапред, публикациите ми няма да бъдат публично достъпни.

По този начин, ще изграждам своето общество от единомишленици.

Ако ви допада и ви докосва това, за което споделям, разказвам и публикувам, може да ми изпратите съобщение в Messenger.

То ще отиде в СПАМ, ако досега сте бил мой ПОСЛЕДОВАТЕЛ, но, със сигурност, ще проверявам и ще взема под внимание приятелската подадена ръка.

При всички случаи, скоро, ще направя един публично достъпен live, в който ще разкажа подробности за интересния начин на бъдеща комуникация с вас. 😊

Към момента, имам задължителните близо 1000 покани, но тъй като не знам кой кога е изпращал, няма да ги взимам под внимание.

Искате ли да бъдем заедно занапред, напишете ми една дума в съобщение в messenger.

Тук е мястото да отбележа, че хиляди хора, които са били мои Facebook "приятели", до днес... са били.

Сърдечно им благодаря❗️

Имам и няколко десетки групи, които постепенно ще претърпят трансформация.

💠 Всеки коментар като обида, оценка, осъждане, нагрубяване, исказ на примат, поради липса на публика на Вашата стена, е лично Ваш проблем и нямам никакво намерение да си губя времето и енергията, да Ви удостоявам с внимание, като трия написаното словоблудство или безграмотна, нечленоразделна реч❗️😊

Както често съм писала, опитайте се да преживеете тази своя драма самостоятелно.

Това са така наречените "нАвлеци" - никой не ги е поканил и не ги пита нищо, но те се чувстват длъжни да обиждат, оплюват и раздават акъл.

По-интересни са "дОвлеците" 😊, които се приобщават към навлеците на стената ми и си правят вечеринки.

Ако Вие успявате да се приспособите към новите енергии, със сигурност, също няма да им обръщате внимание, защото вибрациите са от различен произход.

А с какво ще ангажирам Вашето внимание, споделяйки свои размисли, ако трябва да кажа с няколко думи, то е:

деветдесет процента от това, което мислите, че е истина, не е, нито очакванията, които имате за близкото и далечно бъдеще.

По тези въпроси смятам да разсъждаваме и да ви давам интригуваща, безценна информация в аванс, както го правя повече от 10 години.

Разбира се, че е имало и моменти, през всичките тези години, в които съм ви давала информация, в която безрезервно съм вярвала, но, в последствие, съм проумявала, че съм била подведена и използвана.

Нищо човешко не ми е чуждо, всеки ден се уча, но когато е имало такива неприятни обрати, съм заставала с името и лицето си пред вас и съм молила да бъде извинена.

Само този, който не пробва нови неща, в които, към определен момент, вярва и не работи, той не греши.

Аз съм човек, който никога няма да каже "Е-е-х, защо не го направих, защо не опитах, защо не пробвах?!"

Скъпи, мили, близки, приятели, знам, че сме заедно😊❗️

Ако, след около седмица, видите че не сме "приятели", тогава ми пишете.
Имам да прегледам около 4500 профила, ще отнеме време.

Пиша, сега,за хората, с които отдавна не сме общували (повече от 1 - до 12 години).

💠 Всеки, който е харесал, коментирал или споделил тази публикация и, по класификациите на Facebook, не сте мой "приятел", ще Ви изпратя покана.

Споделянето на тази публикация на Вашата стена или изпращането на приятел в лично съобщение е добра идея, защото не знаем кой, точно в момента, прави това, което и аз, и търси своята сродна душа. Може да помогнете.

Залавям се на работа и отново напомням, относно евентуални неприветливи и недоброжелателни коментари на стената ми, една известна мисъл:

"Ако се обръщаш, да хвърляш камъни по всяко куче, което те лае, никога няма да достигнеш целта си." ❤️

Диана Делева

❗Промяна в плана, скъпи приятели и последователи❗😊

Zoom срещата ще почака
Не ви е лесно да се справите.

В лайф във Фейсбук ще дам детайли.

Споделете с най-с видните си хора тази публикация.

Ще бъде отрезвяващо, в мой стил 😊.

Фейсбук профилът ми

https://www.facebook.com/share/1AEBxemU2t/

💠 Истината за Атоми в България е, че няма Атоми България❗
Има Атоми Европа.

Как стартира всичко и къде сме сега.
Голямата лъжа за: живота и света, в който живеем, МЛМ компаниите, пенсиите и революциите.

💠 TOP 10 неща в живота ни, към които е добре да пристъпите незабавно.


💠 Формата за контакт
https://forms.gle/QSSTxnfGpGAox6ECA

Изберете своя предпочитан начин за общуване с нашата съобщност "Приятели на Диана Делева."

ЗАПИС на лайфа и новите ни ресурси в социалните медии ще изпратим, с радост, на хората, които пожелаят да общуват с нас.

За контакт с мен
diana.deleva@gmail.com
0888 082617